На М.
                                                                                                                                                                                                               
Събра стръкчетата с отмерени бавни движения в голяма синя стъклена купа като част от много важен ритуал. Сякаш времето беше спряло и нямаше полагаемо право да настоява за работен ден. Разбърка сместа с ръка няколко пъти под носа си, докато не я облада фин, ароматен облак на лавандула, бергамот и пачули... Липсваше още нещо. Даа. Щипка джинджифил и поне седем стръкчета от нейните добре запазени мистерии... Можеби беше вече готово. Бавно поетият дъх, направи остър завой в дробовете й, претъркули се многократно, докато не затрептя в последната алвеола и изкристализира в дълбока въздишка... Новото й творение беше способно да я разплаче от удоволствие и вълнение... Нещо древно и мистериозно я подканяше да сложи точно определена есенция в определеното количество. То идваше като далечен мирис, който някога много отдавна е помирисвала, като дежа ву, като прашен, каменен артефакт с изобразени бикове, заровен дълбоко в тайнствена, неразкрита крипта, на края на света. То беше желание, което й шептеше спомен...   Най- после успя да го завърши. Плодът на шестмесечния й труд стоеше кротко пред нея.   Мария протри ръце със задоволство, хвана купата, щракна три пъти и мислено си представи образа на Дарин. Усмихна се. Беше й приятно да мисли за него. Вървеше й повече. Всъщност, вървеше й във всичко.   Представи си как в момента е седнал с приятели на по вино, след неделна мъжка разходка в недалечна от града красива местност, как разлива бялата течност по високите чаши, как разговаря, как се смее...   Време беше да напомни за себе си. Прошепна името му. Трябваше да получи известие от него. Оставаше й да почака...   ---------------------------------------------------------   Някъде недалеч от Пълдиново, където неделното лятно слънце галеше полските треви, а група калинки пируваха върху букет от нацъфтели маргарити, трима мъже на средна възраст бяха приключили приятната си разходка из свежо- зелената необятност и благо наливаха в чашите си ледено студен Совиньон блан, седнали на шарено - танцуваща сянка сред ябълковите градини и чучулиговите трели на местно, скрито за света ресторантче. Розово мушкато и белоснежни хортензии от близката декоративна градинка, извили стъбълца нагоре, приютяваха семейство житни бръмбари, опулени под зоркия поглед на два синьоопашати синигера и една оранжева чинка. Мъжките гласове допринасяха с разговора си за концерта на природната тишина с оживен медено- гърлен баритон. Дарин, засмян до неузнаваемост, се вживяваше в разказа си за едно от последните невероятни приключения, случили му се съвсем наскоро в приятната атмосфера на три небрежно- полудели авантюристки. Отпиваше на малки глътки виното, опиянен от приятния спомен. Говореше толкова увлекателно, че никой не се сещаше да си вдигне чашата за наздравица.   И всичко до момента, в който нежен полъх на цветна градина го блъсна в гърдите, а оттам се разби на десетки малки ароматни облачета, които обладаха всеки рецептор от кожата, обонянието и слуха му.   Причу му се женски шепот. Този шепот се усили докато не прерастна в глас. Звънлив, загадъчен женски глас... Дарин беше спрял разказа си неусетно. Една натрапчива мисъл не спря да обладава съзнанието му, колкото и да се опитваше да се овладее. Името Мария пулсираше все по-често и все по-видимо с огнени червени букви пред очите му. Кожата му настръхна. Почувства се опиянен, закрилян, някак си отпуснат.. Сякаш не живееше в това време на това място, с тези хора пред него, сякаш всичко останало олекваше и губеше смисъла си. Мария, малка вещица!   Дарин харесваше Мария. Улавяше се, че с всеки изминал ден това същество заемаше все по-голямо място в ежедневието му. Изгаряше от нетърпение да прекрачи прага на дома й. Обземаше го спокойствие веднага щом я видеше – усмихната, боса и руса. Слушаше нейната музика, пиеше нейното вино и това го отнасяше все по-надалеч от забързания външен свят... При нея времето спираше и го караше да забрави. Той забравяше за огорчението от хорските грешки, от неизпълнимите обещания, от спортната алчност, забравяше дори и за настоятелно - звънящия си телефон. Как беше възможно за човек като него, с безброй възможности, контакти, интереси и изпълними прищявки да се увлече по едно обикновено момиче?! Защо тази необходимост да я зърне?! Или поне да я чуе... Мария го връщаше в детството му, така както никой отдавна не го беше връщал... Тя го караше да се чувства чист и свеж, енергичен и лек като току–що излюпено, перушинесто пиле. Тя му връщаше способността да улавя миризмите, да се наслаждава на дивото, да се смее без условности, дори да мечтае. Прегръщаше я, помирисвайки гладката кожа, ухаеща на пъпеш и билки. Притискаше тялото й до своето, за да е близо, за да я има, за да я погълне и да я носи в себе си. Тези прегръдки го караха да се топи. Страстта му зашеметяваше с дълги огнени езици и с едва усмирявани бурни движения утихваше като ръмжащото гърло на дремещо-клокочещ вулкан, като стар лъв, ближещ рани след тежка, продължителна битка.   Дарин имаше нужда от стимулант, за да продължава да бъде недосегаем за другите. Мария имаше нужда от наркоза, за да продължава да устоява на капризите на съдбата си.   Мария не спираше да мисли за Дарин. Всичко в него подхранваше точно онази любов, за която тя винаги бе мечтала още като дете. Имаше нещо в него, което й се струваше познато, сякаш от десетилетия. Голямата разлика в годините не й пречеше да се чувства като принцеса, когато попаднеше в неговите ръце. Мъдростта, зрялостта и опита му на доказано ухажван мъж, само разпалваха интереса и любопитството й и я превръщаха ту в улегнала жрица, ту в малко зверче. Доверяваше се на инстинктите си, които никога не я лъжеха. А с него тя се чувстваше заредена, харесвана, желана и творяща големи жълто-розови „емоциони”, летящи високо в зелено-слънчевото небе, хванати с конче на връзка за малкото кутре на дясната й ръка. Тя беше толкова прекрасна, когато обичаше!   ---------------------------------------------------------   Телефонът й звънна. Тъкмо се питаше не е ли време вече да звънне, минаха все пак седем минути откакто го беше повикала в шепота си. Знаеше кой беше от другата страна, знаеше какво щеше да я попита... Мелодията с китара, пиано и акомпанимент на цигулки принадлежеше само на един човек... Пожела си да танцуват скоро под звездите и вдигна телефона:   -                     Чудех се с какво ли се занимава едно хубаво момиче в този прекрасен неделен следобед? Можеби е сама? А можеби се забавлява с приятели?! - подхвана разговор приятен мелодичен глас, който проникна в сетивото и накара кръвта й да забушува. -                     Чудех се какво ли разказва на приятелите си един интересно хубав мъж, на прага на зрялостта си, приседнал в компанията им удобно на сянка сред полските треви, наслаждавайки се на перфектно изстудения Совиньон Блан, съчетан с добре поднесен коктейл от скариди в сос „Воайаж”, пълнени калмари и богато украсен със сладко от боровинки камембер? - тържествуваше Мария, убедена че е успяла да го вкамени с интересния си въпрос....   Дарин беше слисан, но се опита да не се издаде... паузата от три секунди не беше негова черта, но все пак трябваше да проумее откъде тази малка вещица знаеше какво прави той в момента?!... че на всичкото отгоре нещо го караше да направи предложение, което той самия най-малко е очаквал:   -                     Една разходка по Босфеерия? В сряда. Станбули?... – Боже! Откъде му хрумна?! Нали имаше делова среща в сряда за два?!... Нищо, ще я промени за вторник. И все пак... нещо се случваше.. -                     Чудесно! Защо не? Би било много вълнуващо! Можеби ако се разходим... -                     ...двамата под звездите... - поде той, още по-учуден от себе си и от израза, който изхвърли, без да се замисли... -                     Обичам танци под звездите! – въздъхна Мария с огромно удовлетворение...   Зелените ириси просветнаха. Усмихваше се, въртейки снопче коса в пръстите и се вълнуваше, че всичко досега, което беше пожелала започваше да се сбъдва... Колко й трябваше?! Да повярва в едно желание. Истински. После всичко се случваше като на кино лента. Имаше щастлива звезда. Чувстваше се във вихъра си и благодареше всеки път, че е наследила дарбата от дядо си да омайва хората още с първата усмивка... Сънуваше интересни сънища, говореше, когато имаше какво да каже, мълчеше красиво, радваше се на природата, пишеше увлекателно, танцуваше фатално, държеше се странно понякога, но обичаше да обича. Такава беше Мария – обикновено момиче, с голямо сърце и необикновен път... Тя имаше мисия – да прави хората щастливи. И те наистина се чувстваха щастливи. Винаги й се усмихваха, когато я виждаха да пазарува в магазина, да се разхожда по тротоара до реката, да си избира праскови и златни ябълки от големия градски пазар, да се оглежда в огледалото на спортната зала, да споделя коктейл с приятелка на бара, да чака на светофара, свирейки с уста, да кара колело по булеварда на непринудените въздишки, да събира билки в гората... Нейното богатство беше свободата й, чистата съвест и неподправената любов.   ---------------------------------------------------------   Игриви чайки пърхаха по дъгообразни небесни пътечки, гонейки въздушните фунии в слънчевото утро над синия проток, свързващ пенливите водни опашки на две морета. Вървяха един до друг по европейския бряг, между двата моста и се наслаждаваха на утринната суетня на минувачи, чакащи и галопиращи автомобили, продавачи на гевреци, търговци на текстил, припряни бизнесмени с делови костюми, забулени туркини, седнали със съпрузите и цялата им челяд на обилна закуска с яйца, суджук и мек бял хляб с хрупкава коричка, минаваха покрай акустирали яхти с големеещи се баровци, облечени в бяло, захапали небрежно по пура, заглеждаха се към просвирващите сирени на плаващите туристически кораби, към риболовните и транспортни танкери от различни националности, радваха се на целуващата се влюбена двойка, седнала парадно на една от многобройните дървени пейки, монтирани непосредствено до плахите вълни на синьото морско...   Разхождаха се цял ден без умора. Сядаха из кафенетата, пиеха чай, вкусваха разнообразни рибни деликатеси, гонеха се като котка и мишка из пазарищата, хранеха гълъбите по площадите, пазаряха се с търговците, пееха без свян и се смяха с глас... Вечерта дойде на един дъх. Застанали до парапета край морето, на метри от малко ресторантче с деликатно просвирваща, приятна турска музика, съзерцаваха новолунието и самотния фар в далечината, който се опитваше да се конкурира със звездното небе... неусетно подеха своя танц, като деца- там под звездите, дръзки и изпълнени с желание...   Мария стискаше малка, червена текстилна торбичка в ръце, завързана със златна връв. Разтвори дланта му, постави безценната вещ върху нея и бавно сви топлите пръсти. Дарин поднесе червеното пакетче към носа си и затвори очи. Разтърси насъбраните билки и облак от лавандулови, горски и полско- диви аромати нахлуха в същността му. Някой натисна копчето и настана тишина. Усещаше единствено приятния вълнолом на коралови рифове, галещия морски бриз, песента на далечна пойна птица и шуменето на летни треви... Мека бяла светлина обгръщаше страните му и озаряваше усмихващото му се лице с румени бузи и бистри очи, потънали дълбоко в неговите отдавна непрекосявани зелени поляни... ...беше влязъл във вечността.   ---------------------------------------------------------   Дарин се събуди. Дали не беше сън или мираж?! Светът не беше вече същият. Беше по-малко сив, по- витален и пъстър.  Едно име пулсираше все по-често и все по-видимо с огнени червени букви пред очите му. Име на чародейка с древна душа. Мария?!... Мария... Не знаеше как изглежда, но трябваше да я намери, ако ще на края на света да иде... Щеше да я познае, да! Тя идваше някъде отвъд пределите на обяснимото и ухаеше на лавандула...    

даааа, хубаво е. с неочакван, красив край.